Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.02.2010 15:20 - Коментар на проблема за миналото в легендарен план, представен в откъса от разказа "Шибил" на Йордан Йовков
Автор: kurs Категория: Други   
Прочетен: 1791 Коментари: 0 Гласове:
0



  ИЗ  ШИБИЛ

                    Радка на порти стоеше,

                    отдолу иде Мустафа… 

      На  масата пред кърсердарина са сложени  две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако беят развее от прозореца  бялата кърпа, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.

      – Е? – пита беят, когато той се връща.

      – Всичко е наред. Облякла се в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е – гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.

      – Какво ще се смее – казва сърдито  беят, – не знае ли какво има да стане?

      – Знае, как да не знае.

      – Ти каза ли й всичко?

      – Хм… всичко не й казах, можеше ли? Ама не! Всичко й казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.

      Минава  още час. Никой не иде. Велико кехая  тича пак към къщи, бави се там  сега повече и най-после се връща.

      – Е? – пита беят.

      – Остави се, сега пък друго. Дохождала  оная вещица, майка му. Аз да бях я  сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знай какво й  е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. “Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!” Ах, жени, жени! Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата…

      Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.

      Но  ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

      Мустафа върви по средата на улицата. Върху  покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил – броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва. Беят мачка бялата си брада и дума:

      – Какъв юнак! Какъв хубавец!

      – Кърпата, бай ефенди, кърпата! – вика Велико кехая.

      – Какъв юнак – повтаря беят унесен, – какъв хубавец!

      Велико  кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

      – Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

      – А момичето ми! А честта ми! – вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената  кърпа.

      Припукаха пушки. Стъклата по прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два – колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

      И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между  двата трупа се червенееше карамфилът.

      От  Черковното кафене, от прозореца, някой  отчаяно размахваше бяла кърпа. 

      Коментар  на проблема за миналото в легендарен план, представен в откъса от разказа  “Шибил” на Й. Йовков 

      Българската литература от 20-те години на ХХ в. е  белязана от войните от началото на века, насърчили прозренията за аморалната, нехуманна “природа” на човека и отекнали у българина в чувството за крах на националните идеали. Сигурно затова творците от този период ориентират своите търсения на “изконно родното” отвъд националната история и дискредитирания цивилизационен проект, в света на митовете и легендите.

      В едно свое писмо Йовков говори за “възкресеното  минало” в цикъла “Старопланински  легенди” (1927). Ако съдим от наслова  на книгата, която се открива с  разказа “Шибил”, писателят се стреми да проникне в миналото през модела на легендата. В нашата културна традиция под легенда се разбира разказ с философска и идеологическа насоченост. Във времето, за което разказват легендите, светът е бил в процес на формиране и все още е била възможна неговата промяна.

      Още от пръв прочит на коментирания откъс  от “Шибил” се забелязва повсеместната удвоеност и раздвоеност на света в него, съответстващи като че на различните възможности, съдържащи се в легендарното време в текста. Така изречението “На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде” оглежда – понеже е в обърната симетрия спрямо него, представя негов “негатив” – мотото на разказа, което пък по-нататък е преизказано в текста: “Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа”. Премяната на Рада, готвеща се за последната си среща с Шибил, както отбелязва и баща й, досущ повтаря облеклото й от първата им среща. Освен това синьото на роклята й е удвоено в синьото на дрехите на Мустафа, “премяната” й – в “пременеността” на Шибил, “най-хубавото” на премяната й – в “хубавеца” юнак… Два пъти Велико кехая си отива (първия път “се завтича”, втория “тича”) до вкъщи (в съответствие с което два пъти беят пита: “Е?”), но първия път намира дъщеря си да пише вежди и да се смее, втория – да чупи ръце и да плаче. Тези две състояния на жената (“Ах, жени, жени! Тъй са те.”) съответстват на “веселото” (бащата) и “намръщеното” (бея) лице на Властта. Два писъка озвучават сцената на смъртта на двамата герои, но Шибил реагира на всеки от тях различно; два пъти “припукват пушките” на скритите в засада сеймени, но първия път изстрелите пропускат целта; въпреки това Шибил два пъти пада (“Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак.”); два знака носи със себе си хайдутинът с двете имена (чието редуване също е знаково) – броеницата от бея и карамфила от Рада, но докато броеницата къса – къса договора си с властта, карамфила не хвърля – отказва да приеме Рада като съучастница в приготвянето на капана. В (а)симетрично отношение са прострените към Шибил ръце на Рада – “като да го запази”, и неговите разтворени към нея ръце – “като да я прегърне”, но и думите на Велико кехая: “…всичко не й казах… Ама не! Всичко й казах, всичко!”… 

      Наблюдаваната удвоеност-и-раздвоеност в разказа  снема модела на легендата – възможностите  за случване (за полагане на Началото на света в цикъла) са повече от една. Но не само Рада се “гледа в огледалото” – шансовете, които повествованието дава на фабулата да се случи като сюжет, са огледално противоположни и същевременно всеки от тях е двусмислен в себе си и сходен с другия. Двусмисленост, която също не убягва на удвоеността – не по-малко раздвоено-и-единно е например значението на червения цвят в разказа. “Аленият атлазен елек” припомня срещата между Шибил и Рада в планината – червената кърпа тепърва ще предреши края на разказа (и на цикъла, в чийто последен разказ, по думите на писателя, “умира възкресеното в книгата минало”); червената кърпа е знакът на смъртта, а червеният карамфил – на любовта, но той става и маркер на смъртта чрез сравнителната конструкция: “Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът”.

      Светът  в разказа е разколебан между  различни възможности, той е в  очакване (беят и Велика кехая чакат, сеймените чакат, Шибил чака…) на това, което “има да стане” – на събитието, в което ще “утихне” играта на неопределено-множественото. В съответствие с това е и организацията на време-пространството в коментирания откъс. Както вече литературната критика е отбелязвала, в художественото пространство може да се наблюдава странно, неправдоподобно “разместване”. “Рада стоеше на портата”, Шибил “е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва”, но, все така отиващ към момичето, когато чува “Друг писък откъм портата на Велико кехая”, “Шибил се обърна (?): беше Рада”. Уж тичащите към прозореца бей и баща са стигнали до него, защото “се крият зад пердето, гледат със затаен дъх”, но после отново “Велико… тича към прозореца”. В съзвучие с несъгласуваността на пространството с обичайните ни представи за него е и забавеното и повторително протичане на времето: “Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца… Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца… Велико кехая… отива до прозореца…” В цитираните изречения времето протича сякаш като в сън – уж тичаш нанякъде, а пък не стигаш, уж искаш да стигнеш там, а пък не искаш…

      Но  колкото и да отлага развръзката, повествованието стига до нея – до смъртта (и понеже “Шибил” е в началото на цикъла, участта на следващите герои/сюжети е предрешена). Финалът на разказа загатва участта на легендарното минало в модерния свят, участта на легендата в литературата.



Тагове:   миналото,   Йовков,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kurs
Категория: Други
Прочетен: 74379
Постинги: 10
Коментари: 7
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031