Млад  беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и  кое не. Гробища и пепелища оставаха след стъпките на коня му, името му задаваше страх и трепет. И помисли, че силата му е безмерна, а волята му – закон за всички.

      (…)

      А все тъй мъртви бяха селата и все  тъй пусти бяха кърищата наоколо. Не се виждаше жива душа. Само тук-таме, в най-бедните и полуизгорени села, виждаха дрипави селяци, изсъхнали  от глад, почернели от тегло, които глождеха някой корен и гледаха тъпо и равнодушно. Или чуваха жени да плачат из гробищата по баирите. Индже се гневеше на себе си, че се подгъва и усеща жалост, и все му се струваше, че там някъде, сред тая страшна гора от черни кръстове, лежи Пауна и до нея малкото сукалче, разсечено от ятагана му. Друг път той разтърсваше глава, като че искаше да прогони лоша дрямка: унесъл се беше и виждаше сам себе си как държи детето си, как го милва с кървава ръка, а Пауна го гледа бледна и усмихната.

      Веднъж  Индже видя жени, които копаеха. И  те бяха скрили лицата си в черни  чумбери и сякаш не копаеха, а  ровеха земята, за да скрият в нея  сълзите и мъката си. Индже поиска да им каже нещо добро и обърна коня си към тях. Но те, щом го видяха, щом  видяха и гората маждраци зад него, пуснаха мотиките и избягаха. Остана само един старец под една цъфнала слива. Той се изправи, подпря се на тоягата си и зачака.

      – Защо избягаха жените, старче? – троснато попита Индже.

      – Знам ли… трябва да са се уплашили, жени нали са…

      – А ти? Ти не се ли уплаши?

      – Защо да се плаша, ефенди, не се уплаших. Стар съм аз, от какво ще се боя. Боя  се от господа и от него чакам  смъртта си…

      Но  макар и да казваше, че не се бои, старецът потрепваше и плахо гледаше  многобройните въоръжени конници, които навалиха наведнъж в долината. Някои слязоха от конете си и ги поведоха да ги поят на реката, други се разтичаха и се питаха за вода.

      – Момчета! – завика старецът на турски и посочи с тоягата си, – ей там има чешма, ей там до тополите, на баирчето. По пътеката, все по пътеката!

      – Уплашиха се жените – продължи той  по-спокойно, като се обръщаше към Индже. – Ти не им вържи кусур, ефенди. Завикаха: Капъсъзи са! Какви ти капъсъзи, думам  им аз, не видите ли, че са избрани хора, и конете им – все черни коне, хубави, и само един бял – на пашата. Тъй сме запомнили ний пашите – на бели коне.

      Индже почти не го слушаше и гледаше  към баира, накъдето избягаха жените.

      – Там е селото ни – подзе старецът, – от Чукурово сме. Аз съм дядо Гуди, дядо Гуди от Чукурово. Ех, не сме май добре, немотия, глад. А временцето хубаво, рекохме да поизровим земята и да засеем нещо, малко лук, малко боб. Заловиха ме и мене жените, ела, думат, да ни пазиш. Какво ще ги пазя аз! Ама пък сами сме, без мъжка челяд сме. Не останаха мъже, откато ни бастисаха Кара Фиджи и Индже…

      Индже погледна стареца изпод око и  едва забелязано се усмихна:

      – Индже ли? Ти виждал ли си Индже, старче?

      – Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял. 

     
 Коментар  на проблема за кризата на ценностите, представен в откъса от разказа “Индже” на Й. Йовков 

      “Индже” е един от десетте разказа, съставящи  цикъла “Старопланински легенди” (1927), създаден след Първата световна война. Войната се преживява като крах на разума, на възможността за смислено устрояване на света, на морала и религиозните ценности. Това означава, че всичко е позволено, но и че всичко е “забранено”, защото нищо вече няма смисъл. Йовковата книга споделя характерния за тогавашното естетическо мислене скепсис към “истината”, “нацията”, “Отечеството”, към придобивките на цивилизацията и културата. “Автентично родното” изкуството от тези години търси отвъд елементарността на опозиции като добро–зло, невинност–грях, справедливо–несправедливо, в първичната стихийна мощ на митично-природното, в Дионисиевото вакхическо начало, като идеята за “вечното завръщане на същото” идва на смяна на разколебаното доверие в съществуването на метафизичен Разум. Йовковият разказ “Индже” интерпретира проблема за загубата на абсолютните ценности.

      Независимо  от усложнения сюжет, в разказа не е трудно да се проследят основните моменти на фабулата, организирана от “прераждането” на Индже. Началото на разказа не прави портретно описание на героя, но го нарежда сред “страшно сборище” от “Хора събрани от кол и въже, грозни, страшни, някои облечени само в дрипи, тъй че месата им се виждаха, някои в скъпи дрехи, натежали от сърма и гайтани”, хора с “пламнали очи” и “озверени лица”. В цитираните откъси доминира дивото, нечовешкото, като и обединеността на полюсни противоположности (дрипите и скъпите дрехи). Нататък повествованието изрично подчертава, че Индже не познава разликата между доброто и злото (“Никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не”). Йовковият хайдутин дори не се интересува от плячката, която безмилостно граби, и това, както и заливането му от смях, докато гледа пожарищата и планините от трупове около себе си, го правят още по-страшен, още по-безчовечен. Героят убива, безогледно унищожава със същото безгрижие, с което проявява готовност да пощади къщата на шивача, който му шие премяна, и с което в следващия миг изоставя намерението си. Понеже вековните морални и религиозни ценности вече са несигурни, проблематични, всичко е позволено на Индже – на силния, който може да наложи волята си над всичко и всички. Разказът все повече уплътнява чертите на на някакъв жесток всевластен бог в образа му: “И помисли, че силата му е безмерна, а волята му – закон за всички.” Кулминация на това уплътняване представят думите на дядо Гуди за Индже, цитиращи Светото писание: “Онзи, който го е видял, не е оживял” (който види Бог, умира).

      Но  Бог не е само закон, Бог е преди  всичко Творец. А своето “творение”, което вижда, Индже не намира “добро”: “А все тъй мъртви бяха селата и  все тъй пусти бяха кърищата наоколо. Не се виждаше жива душа”. Също както в навечерието на библейското Сътворение, земята е “безвидна и пуста”, живота (още) го няма. Когато героят поисква да каже “нещо добро”, няма кой да чуе, защото изплашените жени се разбягват. Обратно, в обърналия към света светлата си страна Индже Сяро Барутчията разпознава Отеца си: “…наш татко си, дай да целуна ръката и краката ти…” Индже не иска, дори се гневи на себе си, задето “се подгъва и усеща жалост”, опитва се да пропъди унеса, видението как “милва с кървава ръка” детето си, което сам е посякъл. Тая “кървава ръка” ни е позната – от един друг “хайдутин/бунтовник” в българската литература: “а аз ще либе прегърна/ с кървава ръка през рамо…” (“На прощаване”). Йовковият разказ неведнъж цитира Ботевата поезия – и когато описва героя си през очите на дядо Гуди, който гледа с погледа на лирическия говорител от “Хаджи Димитър”: “…млад си, хубав си. Юнак си”; и когато разказва за Индже закрилника на онеправданите… “Индже” може да се чете и като опит за “дописване” на оная, ботевската свобода, която съвпада със смъртта.

      На  “дивия”, жесток Индже, който упражнява  властта си като чисто насилие, дядо Гуди предлага идеята да властва по друг начин, на основата на минималния консенсус между роба и господаря: “Де такъв господар да имахме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач.” Още повече, че дядото е единственият останал мъж, но е вече “старец” – вакантната позиция на мъжкото, активното жизнено начало трябва да бъде заето от сина: така и нарича дядото Индже – “синко”. В съчетание с възрожденсколитературния (цитиран смислово обърнато) и с фолклорноприказния модел тук продължава да работи и библейският. Дядо Гуди призовава Индже да защити страдащите от самия себе си (“Де такъв господар да имаме като тебе!… Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!”), подобно на библейския Йов – жертва на жестокия облог между Господ и Сатаната: “Застъпи се, обзаложи се Сам за мене пред Себе Си! Инак, кой ще се обзаложи за мене?” (Книга на Йов, 17:3) Така в лицето на Господа е хвърлено най-голямото предизвикателство: той може да победи всички свои противници – но може ли да победи себе си, своя единствен равностоен противник? И Индже приема предизвикателството/облога.

      Чрез  това тълкуване можем да помирим “противоречието” между повествованието, което ни показва, че Индже се променя, и читателския усет, че си остава “същият”. И мелодраматичната развръзка – клише (възмездието на някогашното престъпление, въздадено на бащата престъпник от сина жертва, благородството на прошката) не може да заличи впечатлението от скептичната интерпретация на съдбата на “универсалните” ценности, осъществена от Йовковия разказ.