Разговорите изведнъж секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше дребен човек, дрипаво облечен. По носията  се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре  и го правеше кривоглед.

      – Чуваш ли, кмете, чуваш ли! – завика дядо Иван. – Аз какво ти разправях тебе…

      – В моя ичимик ли бил, кайш, Илия? –  попита Татар Христо. – В моя  ичимик, а?

      Той стана, измъкна се иззад масата и  изглеждаше уж спокоен, но изведнъж се спусна връз другоселеца.

      – Бе вий какви хора сте, бе! Как тъй ша влезеш в чужда нива, да тъпчеш на човека стоката му, мъката му? Кой си ти? Какъв си? Хайдук!

      Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали  сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още.

      – Удри го, удри го! – викаше дядо Иван.

      (…)

      Изведнъж  стана нещо неочаквано. Торашко скочи, бутна масата пред себе си и извика:

      – Оставете човека бе! Какви хора сте  вий!

      Че  беше пиян, пиян беше. Стана, позалитна, спусна се към другоселеца, сложи  ръце на раменето му, прегърна го и заплака.

      – Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!

      И го целуна по едната буза, после по другата. След туй мина, седна на мястото  си и повече нищо не каза.

      В кръчмата стана съвсем тихо. Никой  не продума. Само дядо Иван, без да гледа някого, промърмори под носа си:

      – Хм… ша го цалува пък… Юда!

      Кметът  се обади:

      – Остави го, Илия. Хайде тоя път  ти прощаваме, но друг път, да знаеш, прошка няма.

      (…)

      Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът тъй стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой вече не минаваше, само в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се как играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, позагледа се към другоселеца, но нито го видя, нито го позна. Торашко позалитна насам-нататък и извика:

      – Не ща да знам никого! Аз живея в Портартър!

      И тъй като беше отминал напред повече, отколкото трябваше, той се повърна  и пое из улицата, която водеше към баира.

      Другоселецът  остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите. 

    
  Коментар  на проблема за самотата на различния, представен в откъса от разказа “Другоселец” на Й. Йовков 

      В името на коментирания разказ, в  сложната дума “другоселец” не е задължително да разчетем значението “някой от друго  село”. От корена сел- може да се образуват и други думи, които да зададат по-друг интерпретативен хоризонт на Йовковия разказ, например селение. “Другоселецът” веднага се откроява като един от странните, с особен “поглед” за света Йовкови герои – той е “непознат”, различен, “Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед”. Неговата поява в пространството на разказа е внезапна, той сякаш идва “отникъде”. Повествованието не осведомява нито откъде пристига, нито накъде се е запътил странникът, което усилва впечатлението за знаковост на появата му. Другоселецът не само не е от селото, в което се развива действието. Той е отчужден от грижите около жизнено необходимото, не изглежда “имотен” човек, което го обособява сред другите герои на разказа. Всичко това заедно със смиреността, с която посреща отправените му обвинения и искове, го “очуднява”, прави възможно да се възприеме не само като идващ от друго село, а и като принадлежащ към други светове, към “други селения”.

      За  селяните “другоселецът” така и си остава “не(раз)познат”. Неслучайно от началото до края на разказа той не е назован със собствено име, остава “анонимен”. Сякаш единственото име, което му приляга, е “другоселец”, внушава творбата. Обратно на другоселеца, селяните са изцяло отдадени на възторга си от своя плодотворен труд и на паметта за “мъката” му. Йовковият разказ страни от елементарното разбиране на опозицията добро–зло. Благодарение на обвързването на труда и мъката отношението на селяните към другоселеца, заподозрян, че е посегнал на нивата на Татар Христо (на “стоката му”, но и на “мъката му”), изглежда мотивирано. Ала то има основания само в плана на бита. Увлечени от суетите на делника, селяните забравят за празника на св. св. Константин и Елена (намирането на кръста на Исус), който се чества на тоя ден. За тях той не се осъществява като възможност за прекъсване на делничните грижи и за съпричестяване с “честния кръст”. Те не разпознават у другоселеца “идещия от другите селения”. Дори и след като пияният Торашко (когото неслучайно дядо Иван нарича Юда) целува непознатия (белязва го като жертва) и се обръща към него с “братко”, гузните селяни (уж) виждат у него само бедния, изпаднал в нужда човек. В усърдието, с което един праща да донесат на “човека” хляб и сирене, друг се втурва да разтрива болното му конче, личи повече стремежът им да успокоят съвестта си заради проявените по-напред егоизим и безчувственост, отколкото искрена съпричастност и състрадание. Трагичноиронично отзвучава “благородството” на прошката им – селяните, след като в лицето на кмета са опитали да съдят “другоселеца” според човешките закони, след жеста на Торашко “прощават на длъжника си”. Само дето той нищо не им дължи, но свидетелството му не се признава, не се приема като истина…

      “Другоселецът остана сам”, два пъти повтаря разказът. Сторили, каквото могат, селяните се прибират в кръчмата, а начинът, по който каменарят отминава другоселеца – без да го види, без да го познае, иронично потвърждава предишното му отношение като нищо повече от случайна пиянска разнеженост. Тая “препълна” мъка, която носи у себе си “другоселецът” и която го гледа от окото на болния му другар, е несподелима, тя е “друга”, за нейния мащаб и произход загатват звездите, чиито лъчи светят не в небето, а “вътре” в окото на коня. “Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне.” Удвоеното отрицание закрива всяка възможност за илюзии около участта на “непознатия”. Йовковият текст е повече от разказ за самотата на бедния, несправедливо обвинен от селяните и сполетян от нещастието да загуби болното си конче другоселец. Той се докосва до необозримата, сякаш космическа екзистенциална самота на различния, на оня, който иде от “другите селения”.