Достигнал дотук, Сали Яшар започваше да мисли, че е длъжен да направи някакво  голямо благодеяние, истинско безкористно  благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения. Това, което мъдрите побелели старци, които той някога беше слушал да приказват, наричаха себап. И идеше му наум тогава за Мурад бея от Сърнено, който беше направил прочутата Каралезка чешма. Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пък и горещина, като в пустиня. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.

      Ето какво благодеяние искаше да направи  и Сали Яшар. Но чешма не навсякъде  можеше да се направи, нямаше къде. Идеше  му наум да направи някъде кладенец, мост на някое лошо място, хан, където замръкват пътници. Но всичко това му се виждаше или недостатъчно, или не твърде почтено. И той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъчна загадка, която не може да реши.

      (…)

      Цял изтръпнал, Сали Яшар гледаше в земята, мълчеше и мислеше. Той вече не се обади и Джапар, като постоя още малко, взе си пушката и тръгна да си ходи.

      – Сали уста – каза той, – каруците, дето ги правиш, себап са. Все е  хубаво, като се връщаш, да те познаят  вкъщи и да излязат да те посрещнат!

      Чу  ли, или не тия думи, не се знаеше, но Сали Яшар не продума и си остана все тъй замислен, обгърнат с гъстия дим на цигарата си.

      На  другия ден Сали Яшар беше в ковачницата  си и – което рядко се случваше с него, когато работеше – три  пъти подред слагаше чука си на наковалнята  и като скръстеше ръце и се подпреше на него, оставаше тъй дълго време замислен, докато духалото работеше. Първия път той си спомни онова, което Джапар му беше разказал за връщането на Чауша. Втория път си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире, и, както винаги в тия случаи, се просълзи. Третия път, когато Сали Яшар се подпря на чука и се замисли, той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат…

      Никога  Сали Яшар не беше изпитвал такова вълнение и такава радост. “Аллах! – пошепна  той и се улови за челото. –  Аз съм бил сляп, аз съм бил  глупав! Какви чешми и какви мостове искам да правя? Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!” 
 

      Коментар  на проблема за смисъла на човешкото  съществуване, представен в откъса от разказа “Песента на колелетата”  на Й. Йовков 

      Йордан  Йовков започва творческия си път  с опити в областта на символистичната  поезия. Между 1902 и 1911 г. той публикува 31 стихотворения в периодичния печат. Неособено сполучливи, те свидетелстват за трайния интерес на писателя към специфичната проблематика на символизма и към начините, по които поетическият текст моделира света. Писани по време на и след Първата световна война, която дискредитира хуманната “природа” на човека и опровергава просвещенската вяра във всевластността на разума, разказите му от сборника “Песента на колелетата” сякаш “помнят” ранните увлечения на твореца както на смислово, така и на поетическо равнище.

      Основната сюжетно-фабулна линия в разказа  “Песента на колелетата” е организирана около терзанията на Сали Яшар как  да открие собствения си “себап” – “истинско безкористно благодеяние, което да засегне повече хора, да надживее много поколения”, което героят усеща, че е “длъжен” да направи. Повествованието обвързва себапа с преодоляването на анемичния ход на времето, на крайността и безследното изчезване на човешките същества. Сякаш за да усили екзистенциалната стойност на себапа, разказът лишава Сали Яшар от единствения начин за постигане на безсмъртие, достъпен за човека в традиционната култура – чрез продължаването на рода по мъжка линия. Синовете на майстора на каруци “лежат в гробищата”. Повествованието по йовковски пренебрегва обясненията около смъртта им, което увеличава нейната знаковост.

      За  себапа Сали Яшар знае от “някога”, от разказите на “мъдрите побелели старци”  – тези уточнения внушават стойността и устойчивостта във времето на “голямото безкористно благодеяние” за разлика от практически полезните дела. Идеите на героя за себап – чешма, която да утолява жаждата на пътниците, мост на “някое лошо място”, хан, където да се приютят “замръкналите” – са обединени от желанието за установяване (или възстановяване) на връзки между хората, за “поправяне” на тукашното битие, за възвръщане на хармоничното единство между човека и света. Символно натоварен е и изборът на занаята на Сали Яшар. Ковачът – участник в космогоничния акт, майстор на божественото оръдие, който е във връзка с подземния огън, защото металът се извлича от вътрешността на земята, представя фигура на демиурга (занаятчията). Онова, което му “липсва”, е духовният аспект на сътворяването. Именно с него – с “безкористното благодеяние” – търси да се свърже “много богатият, но и много злочест” Йовков ковач.

      Но  сякаш забравил, че себапът е плод на мъдростта (затова за него разказват  “мъдрите старци”), Сали Яшар “се биеше с мислите си… безсилен”. “Безсилието” на ума преодолява не преживяното от героя вълнение, с което разпознава песента на каруцата на своята дъщеря, нито разказът за разпознаването на Чауш Ибриям от семейството му пак по уникалната песен на негова каруца, нито дошлата “отвън”, от устата на Джапар истина: “…каруците, дето ги правиш, себап са”. Веднага след тях разказът уточнява за Сали Яшар: “Чу ли, или не тия думи, не се знаеше…” Когато Шакире – преродената в нея обичана жена на Сали Яшар – се завръща, като че да възстанови някогашната цялост на семейството и на дома, в който овдовелият се усеща “гостенин”, нещо повече – да “оживи” “мъртвата” къща с радостта от живота на своята младост, героят е близо до смъртта. От отвъдното се завръща и Ибриям – семейството му го е мислело за загинал, но песента на каруцата му опровергава смъртта. “Песента на колелетата” трупа все повече знаци, сочещи към символната стойност на каруците на Сали Яшар – с песента си (с музиката – съвършения медиатор между земното и божественото) те свързват отново разделената някогашна цялост (временното и вечното, променливото и непреходното), чрез тях отдавна разделените близки хора се “разпознават”, че са същите въпреки промените във времето. Надвито, то отстъпва пред неизменното – пред Живота, Любовта, Красотата.

      За  да разпознае своя себап в песента  на каруците, които прави – да разпознае в тях онова, което  е повече от предметността им, Сали Яшар трябва да си го “припомни”. “Първия  път той си спомнионова, което Джапар му беше разказал за връщането на Чауша. Втория път си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире, и както винаги в тия случаи, се просълзи. Третия път, когато Сали Яшар се подпря на чука и се замисли, той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат…” Разказите, думите, умът са “безсилни” да постигнат духовното прозрение за смисъла на съществуването. Неслучайно прозрелият Сали Яшар сдвоява “глупостта” и “слепотата” (на ума). А смисълът, казва ни “Песента на колелетата”, се състои в сътворяването и тълкуването на символи – на свидетелства за божественото у човека, за проглеждането на душата.